В дълбоките руднични шахти
от слънцето лъч не прониква.
Ефирът частици от прах и
фонеми от звуци извиква.
Миньори тунели изграждат,
дълбаят в земята забои.
От тяхната мъка се раждат
и раснат най-нови герои.
Герои на Времето страшно
размахват лопати в стакато.
Миньори във шахтите прашни
копаят от черното злато.
Търси се обич такава –
млада, безгрижна, спокойна.
Намерих я сред дъбрава
и я загубих в усое.
Същинска билка – растеше
под сянка с клони вековни.
И слънцето я печеше
невидимо, но греховно.
Нямаше кой във яда си
да я полива, копае,
цветът красив да откъсва
сутрин, когато ухае.
Търси се обич. От семе
голо и диво. А всъщност
разбрах: през цялото време
ме е очаквала вкъщи.
Аз съм буквачката А.
Бързам нощем да заспя
връз въглавка от мечти,
грахче, шарен боб и стих.
Дядо ми е буква Я.
Ех, че сладко се присмя
жълто щом видя врабче
зрънце житно да пече
истинско – на барбекю.
Кака ми е буква Ю.
Легна в моето сърце
мойта мама с буква Е.
Не отиде на пазар,
от наскоро пуснат бар,
пазари се, пазари,
ризи купи за игри.
С мене домино реди
татко ми със буква И.
Уф, че съм и аз една!
Фий ми служи за храна.
Хапвам бързичко на крак
цаца, попче и лаврак.
Чичо ми е буква О –
шесто има сетиво.
Щом навън развидели
Ъ и йЬ, и кратко И
юрват се навън, плодът
ягодов да оберат.
Азбуката затова
си играе на слова.
Трийсет буквички в куплет
образуват словоред.
Обърквам ли ти мислите,
присъствам ли в ума ти,
когато непоискана
нахлувам у дома ти?
Успявам ли по съмнало,
молитвена и скъпа,
подобно цвят покълнала,
сълза да ме изкъпе?
Побягвам от въпросите
без отговор да чакам.
Не искам да съм просяка
приседнал сред трънака
с ръка към теб протегната,
с молба в очи да стена.
Аз, знай, ще съм последната
от обич унизена!
По мотив от стиха на Ана Петрова
”Ти си всичко, което не съм…”
Ти си всичко, което не съм…
Ти си толкова светъл и чакан!
Аз тъма съм. Живея насън.
Много често се любя със мрака.
Ти си всичко, което не съм…
Ти си толкова страстен и жарък!
Аз съм Елф от уханен салкъм,
и удавям се в погледа ярък.
Ти си всичко, което не съм…
Ти си муза и музика в мене.
Аз съм нота от сребърен звън
на камбана от обич ранена.
Ти си всичко, което не съм…
Ти си птица опéрена в синьо.
Аз живея на каменен хълм,
на самотата едничка богиня.
Връзката ми с теб-
два -три гигабайта.
Срещнах те с куплет
някъде из сайта.
Моят стих видял
ти ми писа двойка.
По имейли цял
месец все ме бройкаш.
Смeнях стар със нов!
Мисия банална.
Хапче за любов
даваш. Виртуална.
После двама с теб
шеметни и диви
писахме подред
стихове игриви.
Връзката ти с мен
скрита е в долапче.
Пиeм всеки ден
виртуално хапче.
Роза бях и изгорях,
станах кадифена пепел.
Дъжд отпих от цветен стих,
а смъртта ме взе нелепо.
Цвете бях, но не успях
да сплета венец от обич.
Сред треви аз китка свих
и я скрих за нощни доби.
Над звезди паун гнезди
влюбено развял опашка.
В този миг с болезнен вик
аз заплаках – по хлапашки.
Скрит в мъгла ме залюля
космосът с приспивна песен.
Той с бои успокои
в мен прииждащата есен.
